В продължение на седмици се опитвахме да разберем, откъде идваше Анна. Питахме благо, питахме с хитрина, твърдяхме, че всичко знаем. Безуспешно. Тя мълчеше с изражение, сякаш е паднала право от небето. Поне на мен така ми се струваше - Стен разбира се, беше много по-рационален и отхвърляше подобни предположения. Всичко, което успяхме да изкопчим, беше декларацията, че няма да ходи в никакво "скапано полицейско управление". Е, възможно е да го беше прихванала от мен. При това аз добре се разбирах с полицията. Навремето имаше един израз - "Полицаят - твоят закрилник и приятел". Момчетата понякога наистина помагаха, когато те хванеха с не съвсем чисти дела. Не можехме да отидем с Анна в полицията. А освен това искахме да я задържим.
  За няколко дена беше узурпирала властта. Децата на улицата се биеха за нейното благоволение. На дама, на стъклени топчета, всеки искаше да играе с нея. Това, което тя не знаеше за пумпалите, скачането на въже и криеницата, не беше интересно и за другите.
Нашата улица - 20 къщи - беше нещо като "Обединените нации". Освен на зелената и синята, имаше представители на всички раси. Беше интересна улица. Никой нямаше пари. И не мога да си спомня, някога, по което и да е било време на деня, вратите да се заключваха. Прекрасна улица. Хората бяха вежливи. Но няколко седмици, след като Анна пое управлението - да, така може да се нарече - хората не бяха просто вежливи, те сияеха. Дори своенравната Боси се разтапяше от удоволствие. Тя беше бойно настроено чудовище със заострени уши, което смяташе всички човешки същества за кръгли идиоти. Но под влиянието на Анна ставаше кротка. Вече не скитосваше и приемаше Анна за равнопоставена. Аз можех да си издера гърлото да я викам, тя дори нямаше да наостри уши. Но пък беше достатъчно Анна да прошепне "Босииии" във въздуха и тя изникваше за секунди, като призрак. Иначе беше 6-килограмова хала. Когато откриеше храната си, прилежно завита във вестник на перваза на прозореца, не я отмъкваше, а чакаше в скривалището си, докато някой протегнеше ръка. Тогава се изстрелваше оттам с изправена козина и наострени нокти, за да защитава храната си и мигновенно да я погълне. Моите изподрани до кръв ръце бяха най-доброто доказателство. Анна опитоми котката за един ден. С вдигнат показалец държа реч за порока на лакомията и добродетелите на търпението. След това Боси прилежно си изяде месото за пет минути, а не за обичайните 30 секунди. Дори позволи на Анна да я нахрани. А по ръцете й нямаше дори драскотинка.
  Печ, кучето, седеше с часове, свито в краката й и виеше все нови и нови мелодии, към които барабанеше такта с опашка по пода.
Анна беше магьосница, но никого не омагьоса като мен. Когато по-рано майка ми ме питаше, кога ще се прибера, изръмжавах в отговор нещо от сорта на "по някое време преди полунощ". Сега всичко се промени. Отивах ли сутрин на работа, Анна ме изпращаше до ъгъла, лепваше ми мокра целувка, поглеждаше ме изпитателно и казваше: "До 6 часа".
  Неотдавна още по пътя ми към дома имаше редица халби бира, пъбове и и кръчми, в които срещах приятели. Сега вече не ги виждах. Просто се прибирах вкъщи. Завиех ли зад последния ъгъл, тя ме чакаше там. Червените й коси се надпреварваха по яркост с отровнозелената й панделка. Понякога тръгваше към мен бавно, със сериозно изражение и само лекичко докосваше ръката ми за поздрав. Понякога се хвърляше като бърз влак в отворените ми обятия. Вървяхме ръка в ръка и мълчахме или пък ме заливаха многото въпроси, започващи със "Защо?", "Как?" и "Колко?" Имаше толкова проблеми. Само Мистър Бог не беше проблем. Него Анна отдавна го беше решила.
   Грозното съществуваше, за да го превърнем в красиво, тъжните хора трябваше да бъдат направени щастливи и при всичко това Мистър Бог беше партньор, на който можеше да се разчита. Задачата му беше, да участва навсякъде.
Библията, например, беше абсолютно излишна. Посланието беше елементарно и всеки полуидиот можеше да cxване смисъла за най-много 30 минути. Религията съществуваше, за да действаме, а не, за да четем, какво бихме могли да направим. Библията беше нещо за първолачета. Анна отдавна беше надрастнала този стадии.
   Веднъж нашият свещеник я запита:
  - Вярваш ли в Бог, Анна?
  - Да.
  - А знаеш ли какво означава Бог?
  - Да.
  - Е, какво означава?
  - Ами той е просто Мистър Бог.
  - Ходиш ли на църква?
  - Не.
  - А защо не?
  - Защото вече знам всичко.
  - И какво е това "всичко"?
  - Знам, че обичам Мистър Бог и хората, и котките, и кучетата, и паяците, и цветята, и дърветата... и изобщо всичко; аз с цялото си същество!
  Керъл се ухили, Стан направи гримаса, а аз бързо си запалих цигара, при което се задавих с дима и ужасно се закашлях. О, благословено дете, което може да обхване всичко в едно изречение. И Бог каза, обичай ближния си - с цялото си същество!
   Институцията, наречена църква, според Анна беше съмнително начинание. Там наистина имаше възрастни, които ходеха на детска градина, а пък молитвите в колектив я ужасяваха. Тя имаше своите собствени, излючително лични разговори с Мистър Бог. Беше направо смешно, да посещава за това църквата.
   Така че тези куполести къщи във всеки случай бяха напълно излишни. Това беше колкото просто, толкова и логично. Е, добре, когато човек беше малко дете, на около 4 години, отиваше там веднъж, за да му разкажат Светото послание. След това просто го знаеше и го следваше. Хора, които и след това ходеха на църква, бяха прекалено глупави или го правеха от надменност.

                               от "Мистър Бог, това е Ана"