Постинг
20.11.2007 14:51 -
Анна... и дребосъците
.jpg)
Майка ми винаги казваше, че бъдещата ми съпруга заслужава съчувствие, защото ще трябва да се конкурира с три силни любовници - математиката, физиката и електрическите ми джунджурии. Твърдеше, че предпочитам да разглабям ютии вместо да спя или ям. Не си купувах часовник или писалка и много рядко нови панталони, но сметалото носех винаги в себе си. Това нещо заплени Анна и тя мигновено пожела да го притежава. Научи се да вади корен квадратен, още преди да може да събере пет и пет. С левия палец се местят мънистата, докато дясната ръка вече записва резултата. Беше удоволствие да се наблюдава, как Анна "работи".
- Как е, напредваш ли? - питах.
Тя ме поглеждаше със сериозно изражение, но веднага последваше онази усмивка, която издаваше абсолютно щастие.
Вечер свирехме на пиано. Аз знаех няколко лесни мелодии. Малко Моцарт, малко Шопен, неща като "Танцът на Анита". Освен пианото имахме разбира се и моите електрически играчки. Един усилвател и магичното око, което превръщаше звуците в танцуваща зелена светлина - вълшебство, с което Анна трудно се разделяше. С часове седяхме и свирехме различни ноти, а магичното око правеше от тях зелена светлина.
Не бива да забравям и микрофона! Какви неща откривахме с него, Анна и аз! Гъсеница, която дъвчеше листо, звучеше като гладен лъв, мухата в буркана със сладко кънтеше като реактивен самолет, а запалехме ли клечка кибрит, микрофонът я превръщаше в експлозия. Изведнъж имахме хиляди нови звуци. Анна беше навлязла в свят, в който всичко трябваше да бъде изследвано. Не подозирах, какво това наистина означаваше за нея. На мен ми бяха достатъчни щастието и вдъхновението й.
Не след дълго забелязах, че толкова отлвечени неща като честоти и електромагнитни вълни за Анна далеч не бяха абстрактни. Тя осмисляше чутото и видяното и знаеше, защо то трябва да бъде точно така, а не иначе.
През един летен следобед си играеше с останалите деца на улицата, когато един дебел търтей се заблуди сред тях. Едно от децата попита:
- Колко ли пъти маха с криле този търтей в минута?
- Милиони пъти, - отговори друго.
Анна дотърча вкъщи, тананикайки нисък, бръмчащ звук. С няколко опита на пианото откри подходящата нота - нейния звук, който беше бръмченето на търтея. После ми поиска сметалото и след няколко секунди се провикна към другите:
- Търтеят движи крилете си еди-колко-си пъти в минута.
Никой не й повярва. Удивителното беше, че беше почти права.
Оттам нататък всеки звук се събираше и изследваше. Обядът започваше с въпроса "Знаеш ли колко пъти маха с криле комарът в минута?"
Всичко това неотменно ни довеждаше до музиката. Всяка нота биваше проверена, всеки звук - разгадан. Анна си играеше с тях и сътворяваше нови мелодии. . Пееше и танцуваше из къщата. Композициите й се наричаха "Фини Фин", "Усмихни се" и "Мистър Бог танцува"...
Мисля, че единственият й проблем беше, че часовете отлитаха толкова бързо, а имаше толкова много работа. Всяка минута разкриваше нови, вълнуващи неща.
Но най-много обичаше микроскопа. Той правеше огромен един миниатюрен свят. Свят, изпълнен с причудливи форми и цветове, със същества, които обикновено бяха невидими. Дори калта беше невероятно чудо.
Преди този излет в необикновената страна на Дребосъците, Мистър Бог й беше приятел и съюзник. Но това наистина надминаваше всичко. Ако той действително бе създал тези вълшебства съвсем сам, значи очевидно бе по-голям, отколкото Анна предполагаше. Това трябваше да се обмисли.
През следващите седмици тя притихна. Разбира се, че продължи да си играе с останалите деца, но претърпя видима промяна. Обзрна се навътре. С часове седеше сама в клоните на едно дърво и само на Боси, котката, беше позволено да й прави компания. Накъдето и да погледнеше Анна, имаше все повече чудатости. Тя обикаляше, леко докосваше с длан предметите, сякаш беше загубила ключа към някоя тайна. Почти не говореше и отговаряше с най-краткото изречение, което можеше да измисли. Накрая явно стигна до някакво заключение.
- Може ли да дойда днес в леглото ти?
Аз кимнах.
- Сега веднага? - тя ме хвана за ръката и ме повлече натам.
Ако имаше проблем в живота й, който беше сложен за решаване, единствената рецепта беше: събличаш се, лягаш си, мислиш. Така че си легнахме. Уличната лампа плахо осветяваше стаята. Тя подпря брадичка на юмруците си, а лактите й се забодоха в гърдите ми. Чаках. Минаха десет минути, докато си подреди мислите. След това се започна.
- Мистър Бог със сигурност ли е направил всичко сам?
Какво можех да отговоря?
- Да - казах.
- И лайната, и звездите, и животните, и хората, и дърветата? Дори и Дребосъците?
Дребосъците бяха онези мънички същества, които беше видяла под микроскопа.
- Със сигурност е направил всичко сам.
- Мислиш ли, че Мистър Бог ни обича?
- Естествено. Той обича всичко.
- Тогава защо нещата се чупят или умират?
- Нямам представа - казах. - Има много неща, които не знаем.
- Е, добре. Щом не знаем толкова много неща, откъде знаем, че Мистър Бог ни обича?
Щеше да стане весело. Но Анна бързаше, затова не поиска отговор. Вместо това продължи:
- Значи, аз ужасно обичам Дребосъците. Мога да се пръсна, толкова ги обичам, но те изобщо не знаят това, нали? Аз съм милиони и милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен. Аз откъде знам, той какво прави? И защо дребосъците не знаят, аз какво правя?
Тя замълча за момент. Замисли се.По-късно ми се струваше, че в този миг загуби детството си, но това вероятно е само моята сантименталност. После каза:
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.
от "Мистър Бог, това е Ана"
Няма коментари
