Постинг
21.11.2007 19:17 -
Анна... и стъпването по тревата - забранено
.jpg)
Първото лято на Анна при нас беше изпълнено с приключения и открития. За първия ни излет в града тя получи нова шотландка пола, нови обувки и карирани чорапи. Обръщаше се и се въртеше, изправена на пръсти. Плисираната пола се разтваряше като парашут. Анна подскачаше като сърне, летеше като птиче, балансираше като въжеиграч по тротоара и вървеше като Мили от нашата улица. Тази походка беше копирала от нея. Въртеше кокетно дупето си и плисетата се поклащаха в такт, а Анна се усмихваше закачливо на минувачите. Те отвръщаха на усмивките й, какво друго им оставаше? Анна осъзнаваше влиянието, което имаше върху хората и безскрупулно го използваше. Омагьосваше скитащи котки, кучета, гълъби и коне, да не говорим за пощаджии, млекари, кондуктори и полицаи.
Навлязохме в друг квартал. Къщите ставаха все по-големи и по-големи. Анна запна с отворена уста. Тичаше напред и се връщаше като малко пале, което бяха освободили от каишката. Що се отнася до километража, навъртя сигурно три пъти колкото нас. Накрая объркано се спря.
- Тук само царе и царици ли живеят? Това всичко дворци ли са? - попита.
Анаглийската банка изобщо не й хареса, нито пък катедралата Св. Павел. Гълъбите бяха къде-къде по-красиви и интересни. Тя седне сред тях на паважа и им подаваше трохичките, които бяхме донесли. Стрелваше поглед наоколо и наблюдаваше минувачите и уличното движение. Понякога поклащаше неодобрително глава, но аз не знаех защо. Изглеждаше като някой, който разтръсква касичката си с надеждата, да върне обратно няколко монети през тесния процеп. Аз стоях наблизо и нищо не казвах. На това се бях научил междувременно. На въпроси като "Хей, какво има?" тя отговаряше най-много "Тихо. Мисля." И само, когато изобщо не можеше да подреди мислите си, започваше да задава въпроси. Имаше нужда от някой, който умееше да я слуша. Днес не питаше нищо и не казваше нищо, а това беше лош знак.
Продължихме мълчаливо към Хайд Парк. И изведнъж видяхме поляните, горичките, реката. Природа. Сетих се, че Анна досега беше виждала само къщи, мръсни фабрики, комини и кранове. Никога не се бях замислял за всичко, което не познаваше. И сега изведнъж този огромен парк. Във всеки случай не бях подготвен за реакцията й. Тя отвори широко очи, огледа се и зарови лице в скута ми, вкопчи се с две ръце в панталона ми и започна жално да хлипа. Вдигнах я и тя ме обгърна с ръце и крачета. Сълзите й се стичаха по врата ми. Нищо не помагаше, дори прегръдките и успокоителните ми думи. След няколко минути се осмели да надникне иззад рамото ми и спря да плаче.
- Искаш ли да си ходим, дребосъче? - попитах.
Тя поклати глава.
- Пусни ме да сляза.
Помислих си, че ще хукне веднага. Познавах приключенския й дух и страстта към откритията. Но тя здраво се вкопчи в ръката ми и така изследвахме Хайд Парк заедно.
Анна имаше своите страхове и опасения като всяко дете, но за разлика от много други, мислеше за тях и ги включваше в живота си.
Кой ще прецени, колко голям е детският страх? Какво беше това днес? Тя само срамежлива ли беше, неспокойна или целият житейски страх се беше стоварил наведнъж в краката й? Хайд Парк по-страшен ли беше от десетоглаво чудовище? Само понякога пускаше ръката ми, за да вдигне камък, листо или клонка. Всеки път се оглеждаше, дали още съм там. Имаше нужда от закрила и сигурност. Усмихваше се, когато ме видеше.
Когато бях на нейната възраст, родителите ми веднъж ме бяха завели на море. Водата, вълните и многото хора на онзи плаж ме бяха уплашили до смърт. Държах се здраво за ръката на баша ми, но изведнъж това изобщо не беше баща ми, а аз се бях вкопчил в някакъв непознат, без да го забележа. Светът се разпадна. Това беше краят. Виждах страховете й и тя беше сигурна, че я разбирам.
Изведнъж чух, как пазачът силно викаше нещо. Тя беше коленичила пред една леха. Бях забравил да й кажа, че не е позволено да се стъпва по тревата. Анна не би склонила дори пред дявола, ако беше в правото си, да не говорим за някакъв пазач. Но още една катастрофа за тази сутрин щеше да ми дойде в повече. Затова се затичах към нея, вдигнах я и я изправих на крака.
- Онзи идиот там - каза тя сърдито и посочи с пръст в посоката, от която беше дошъл пазачът, - онзи идиот казва, да се махна от тревата.
- Да. Тук не бива да се стъпва.
- Но това е най-хубавата поляна!
- Погледни табелката. Там пише, че е забранено да се ходи по тревата.
Тя се втренчи в табелката. По-късно следобеда седяхме на една пейка и хапвахме стафиди в шоколад. Тя промърмори:
- Тъпи думи.
- Кои думи?
- Ами онези - "Стъпването по тревата - забранено". Винаги всичко е забранено. По най-хубавата трева не може да се ходи. В църквата не мога да танцувам, да вдигам шум, даже не мога да разкажа приказка на Мистър Бог. Всичко е забранено.
Замислих се, каква ли църковна служба би се понравила на Анна. Може би с танци, песни и детска глъч и съм сигурен, че Мистър Бог би бил много благодарен.
Тя още не си бе изляла мъката. Попита:
- Знаеш ли, защо ревах тази сутрин?
- Мисля, че се досещам.
- Просто беше ужасно. Изведнъж започнах да се смалявам и ставах все по-малка и по-малка, толкова малка, че почти изчезнах съвсем.
Гласът й звучеше тихичко, сякаш идваше от много далече, но изведнъж се засили. Тя засия.
- Обаче още ме има, виждаш ли?!
от "Мистър Бог, това е Ана"
Няма коментари
