Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2007 22:50 - Анна... и Хората нищо не виждат
Автор: annabel Категория: Изкуство   
Прочетен: 866 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.11.2007 22:50


image

  Най-голямото откритие на Анна през тази година бяха буквите. Тя разви невероятна заетост. Навсякъде в къщата бяха пръснати на купчинки нейните малки сини тефтерчета и откъснати страници. Всичко, което беше ново за нея, трябваше да бъде записано, но не от нея самата. Това още не умееше. Затова спираше съвършено чужди хора на улицата, подаваше им лист и молив и казваше:
  - Моля ви, ще ми запишете ли това? И с по-едри букви, ако може.
Това "Запишете го, моля, но с по-едри букви" често предизвикваше объркване. Малкото момиченце с червените коси и изпитателния поглед дори плашеше повечето хора. Затова я отпращаха грубо "Изчезвай, малката" или "Стига си се пречкала". Но тя не даваше мира. Човек не можеше да се отърве толкова лесно от нея, когато ставаше дума за нови открития.
Много вечери седях на стълбите пред нашата къща и наблюдавах, как заговаряше хората с широко ококорени очи и молещ глас. Една вечер всички я бяха отпратили. Изглеждаше тъжна. Беше време, да я прегърна и да я утеша. Станах и се доближих до нея.
Тя посочи отчупен чарк от чугунената ограда и каза:
  - Някой трябва да напише нещо хубаво за това, но никой не го вижда.
  - Може би хората са прекалено заети - предположих.
  - Неее, не е вярно. Те просто не го виждат. И не разбират, какво искам.
Това изречение чувах все по-често "Не разбират, не разбират."
Виждах разочарованието й и знаех, макар и неясно, какво да направя. Или поне си мислех, че знам. Вдигнах я и казах:
  - Не се разочаровай, дребосъчке.
  - Не съм разочарована. Само тъжна.
  - Е, недей де. Аз ще го запиша за теб. С огромни букви.
Тя се смъкна надолу, събра си бележките и наведе глава. Сълзите й потекоха. Какво можех да направя? Явно и аз не знаех.
Мислите ми се завъртяха в кръг. Нищо не се сещах. Така стоях там и чаках. Тя беше толкова отчаяна, толкова далечна. Знаех, че искаше да се гушне в мен. Но защо не го правеше? Просто стоеше там и се бореше със себе си. Трамваите завиваха свистейки зад отсрещния ъгъл, хората мъкнеха пазарски чанти, пътуващите търговци предлагаха стоката си. А ние двамата стояхме там. Анна се вслушваше в себе си. Оглеждаше новите рисунки, които трептящата й малка душа бе сътворила. Накрая вдигна поглед. Очите й потърсиха моите. Аз се смразих и изпитах желание да набия някого. Познавах този поглед, макар че още никога не го бях виждал при нея. Тя не само беше тъжна, тя тъгуваше, а това беше нещо различно. През широко отворените й очи видях, колко самотна беше. В очите й имаше детска самота.
  - Не искам да записваш изобщо нищо! - опита се да се усмихне, но не й се получи. Сбръчка носле и каза:
  - Много добре знам, какво виждам. И какво ти виждаш. Но повечето хора не виждат абсолютно нищо, и... и...
Сега се хвърли хлипайки в прегръдките ми. Така стоях в сумрака на една привечер в Лондонския Йист Енд и хвърлих поглед в детската й душа. Но зад разплаканите очи на това петгодишно малко момиченце имаше чиста самота. Бог беше създал човека по свое подобие, не по свой образ, не според собственото си телосложение, собствените си ръце, крака, носове, уши... а според Същността си. Не дяволът правеше човека самотен, самотата извираше от приликата му с Бога. Банално? Не, само така звучи.
  Хората не можеха да видят това, което Анна виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е и? Анна искаше, хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо.
Мистър Бог разбира се знаеше всичко и Анна беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше.
   - Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките?
Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.
  - Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.
  - Не знаеш какво?
  - Не знаеш, че си мил и добър.
Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.
  - Добре, дребосъчке, я ми го обясни.
Тя се ухили.
  - Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.
Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах:
  - Защо?
  - Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден?
  - Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?
Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:
  - Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.
Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!
Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.

                          от "Мистър Бог, това е Ана"



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: annabel
Категория: Изкуство
Прочетен: 45476
Постинги: 19
Коментари: 6
Гласове: 126
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031