Изключително рядко се случваше, Анна да си глътне езика. Но веднъж я видях наистина удивена: Една лъжица с млечна баница и ванилов сос увисна във въздуха. А това се случи така...
   Дебелата Ма Б притежаваше баничарница. Никой не знаеше истинското й име и всички я наричаха просто Ма Б. Тя беше чудо на природата - беше по-широка, отколкото висока. Може би толкова обичаше произведенията си, че всеки ден опитваше от тях. Способността й да води разговор, беше ограничена до минимум. Всъщност използваше само две изречения: "Какво да бъде, деца?" и "Какво ще кажете за това?" И двете служеха за изразяване на всевъзможни настроения, а разликите бяха предимно в интонацията, с която ги произнасяше. "Какво ще кажете за това?" можеше да означава удивление, възмущение, уплах или смесица от най-различни чувства, в зависимост от предмета на разговора. Когато Ма Б изплюваше своето "Какво да бъде?", ние казвахме "Две банички с кайма и една пица". Ако поръчката й харесаше, понякога добавяше, "Знаете ли, че синът на госпожа Еди-коя-си е постъпил еди-как-си?" Тук следваше прословутото "Какво ще кажете за това?" Може би синът на госпожа Еди-коя-си беше попаднал под трамвая? В този случай "Какво ще кажете за това?" носеше меланхолично-тъжна нотка. А пък дъщерята на госпожа Еди-коя-си беше избягала с наемателя. И "Какво ще кажете за това?" означаваше "Не ви ли казах, че точно така ще се случи?!" Дани твърдеше, че Ма Б е изяла толкова сладкиши през живота си, че гласните й струни са се разтеглили и затова може да произнася само тези две изречения. Между другото, тя продаваше всички видове банички, които човек можеше да си представи: банички с кайма, банички с маслен крем, със стафиди, с грах, с неопределен пълнеж, имаше и кнедли - с или без плодове. А повечето хора пазаруваха при нея, защото имаше изобилие от най-различни заливки: малинова, шоколадова, ванилов сос - при това безплатно. Освен това предлагаше кисели краставички, лукчета в оцет и маслини.
  Два до три пъти на час спокойствието на това райско кътче беше нарушавано. Именно тогава, когато Ма Б съглеждаше някоя малка ръчичка да се прокрадва към витрината. В същия момент Ма Б вдигаше 200-килограмовото си туловище от стола и замахваше с черпака по посока на крадливото хлапе. Но за съжаление не умееше да улучва. Ръчичката отдавна победоносно се беше оттеглила и черпакът се озоваваше в някоя тенджера със сос, която се беше изпречила на пътя. Клиентите се оказваха облети с дъжд от ванилов сироп. Или пък някоя нещастна торта ставаше на пихтия, когато Ма Б влизаше в действие. Запознатите с темперамента й, се държаха настрана или седяха на малките масички с табелки "резервирано".
   Дани, Анна и аз седяхме една вечер в райското кътче и нагъвахме баница с грах и пилешки дроб. Вече бяхме привършили и оставаше да се справим с млечната баница със захар и стафиди. На съседната маса седяха двама млади мъже, облечени във френски униформи. Единият каза на висок глас: Mon Dieu, le pudding, il est formidable!"
Лъжицата на Анна увисна във въздуха. Устата й вече беше отворена в очакване на млечната баница, а сега направо зяпна от удивление. Ако досега в очите й имаше изражение на сладко предчувствие, то сега те се изпълниха с въпросителни.
Дани каза, дъвчейки с пълни бузи:
  - Французи са.
  - Какво каза той? - попита Анна.
  - Каза, че този крем е отвратителен. - Дани шумно се изсмя. Анна не се засмя с него. Не й беше до смешки. Тя прилежно постави лъжицата си върху чинийката и ни погледна, сякаш се чувстваше лично засегната:
  - Но аз наистина не знам, за какво говорят.
Моите собствени познания в областта на френския език се ограничаваха с това, че papillons са belle, vaches се хранят с трева, а pleur е нещо морко. Така че й обясних, че във Франция се говори френски, че хората там го могат още като деца, но затова пък не разбират английски, поне повечето от тях. Дани беше рядък екземпляр, който разбираше и двата езика. Помахах неопределено в източна посока, за да й покажа горе-долу, къде се намираше тази странна държава. Анна погълна тази информация по-бързо от млечната баница на Ма Б.
  - Мога ли да го попитам? - прошепна.
  - Какво да го питаш?
  - Дали може да ми запише това, което каза?
  - Разбира се.
Въоръжена с хартия и молив, Анна тържествено се отправи към съседната маса, за да й запишат това за сметановия крем. "С по-едри букви, моля." Един от тях разбираше малко английски, така че не се наложи да се намеся.
Когато се върна след половин час, вече докарваше доста сносно au revoir.
Възбудата от тази среща се задържа ден-два. А фактът, че във Франция има повече хора, които говорят френски, отколкото англоговорящи в Англия, беше малък шок за нея.
Няколко дена по-късно я взех с мен в библиотеката и й показах книги на различни езици. Но по това време тя вече беше решила проблема за себе си. Обясни ми го така:
  - Е, това е ясно. Котките говорят на котешки език, кучетата на кучешки, дърветата на дървен, а франзуците на французки.
Започнах да схващам мисълта й. Нали тя самата вече знаеше няколко езика. С Тик-ток от нашата улица си говореше на езика на знаците, защото той се беше родил глухоням. Бях й показал една страница с Брайловата азбука. Рдиоточката ми й беше помогнала да разгадае тайните на Морзовия код. А реакцията й при срещата с френския език означаваше по-скоро "Охо, още един ли имало?"
   Един нов въпрос се блъскаше в главата й: как да си направя таен език, само за мен?
Тя веднага се захвана с решаването му. Една вечер гордо ми представи резултатите. Домъкна стара кутия от обувки, натъпкана до горе с листчета и бележници. На първия лист вляво беше написала отгоре надолу числата в тяхната последователност, а от дясната страна съответстващите букви. Беше открила, че можеше да се каже както "5 ябълки", така и "пет ябълки" и въпреки това нищо не се променяше. Това беше удивително и много важно. Щом всички числа можеха да се изпишат с букви, значи и всички букви можеха да се изпишат с числа. Значи най-лесно беше да се даде на всяка буква номер и тайният език беше готов. Мистър Бог се пишеше по следния начин: 13.9.18.19.28.17.2.15.4. Ако превърнехме това думи, Мистър Бог се казваше един милиард, триста деветдесет и един, осемстотини деветнайсет и двадесет и осем милиона, стоседемдесет и две хиляди стопетдесет и четири. Впечатляващо и много тайно, нали? Можехме да го съкратим на Мистър Б. и да махнем "Мистър" и тогава оставаше само ДВЕ. Мистър ДВЕ, това също ставаше, звучеше още по-тайно.
И все пак, май беше доста сложно и неразбираемо. Какви други възможности имахме? В буквара пишеше "Я като ябълка" - "К като кукла" - "М като маса". Логичният извод беше, че вместо ябълка можеше да се каже просто я, а вместо я - ябълка. А цялата дума ябълка звучеше така: "ЯбълкаБонбонЪгълЛалеКуклаАспирин"
  Кутията с бележки говореше за усилен труд. Оказа се, че изобщо не беше трудно да измислиш таен език. Много по-трудно беше да си избереш един от безбройните варианти. В края на краищата си избрахме един вид Морзов код. За всяка буква използвахме определен брой чертички и точки. Мистър ДВЕ беше толкова любезен да даде на всеки човек два крака, на които можеше да се подскача. Подскок на ляв крак беше беше точка, подскок на десен - чертичка. Подскок на два крака обозначаваше края на думата. Супер. Тренирахме новия език и напредвахме бързо, по-точно: изминавахме дълги разстояния и чудесно се разбирахме. Когато мускулната треска ни обореше, сядахме на някоя ограда и измисляхме следващия език. Потропване с левия показалец - точка, потропване с десния - чертичка. Плясваш с две ръце - и думата е готова. Всичко на всичко измислихме девет различни езика. Мистър ДВЕ се наричаше просто Мистър Б., това ни спестяваше подскоци. Сигурен съм, че той не се сърдеше. Все пак говореше много различни езици и знаеше за трудностите, които срещахме.

от "Мистър Бог, това е Ана"