Изчаках още няколко дена, но тъй като Анна не каза нищо, най-накрая попитах:
  - Дребосъчке, какво беше онова онзи ден? Мистър Бог е празен, просто празен като ваза без вода и без цветя ли?
Тя моментално се обърна към мен. Имах усещането, че отдавна е очаквала този въпрос.
  - Помниш ли? Всичко беше червено през червеното стъкло и освен това си говорихме за цвета на цветята.
Спомнях си добре. Бяхме светили с фенерче през червено стъкло и от другата страна беше излязла червена светлина. Защо светлината приемаше цвета на стъклото и оцветяваше всичко в червено? С помощта на призма бяхме видели целия цветови спектър, после бяхме събрали цветовете и това, което се получи, беше белият цвят, не-цветът или всички цветове, взети заедно.
Бях обяснил на Анна, че жълтите цветя на масата отхвърляха цвета си и само затова можехме да видим, че са жълти. Беше информация, която тя попи. Виждах, как нещо се мъти. После поде:
  - Добре, сега аз нещо ще ти кажа, Фин. Ако онези цветя там отхвърлят жълтото, значи не го обичат, Запазват всички други цветове за себе си, само този единия не.
Трябваше й един ден, за да ми обясни новата си философия. Всяко нещо, всяко живо същество получаваше етикет при създаването си и на него пишеше "добър" или "лош", например. Хората четяха тези етикети и се ориентираха по тях. Те разглеждаха нещата през цветни стъкла и всичко изглеждаше различно: тъмно, светло, червено, зелено, грозно или красиво. Само Мистър Бог не правеше така. На него не му трябваха никакви етикети. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ни изглеждаше жълто. Само че това не важеше за Мистър Бог. Защото той приемаше всичко и не отхвърляше нищо. И защото това беше така, не можехме да го видим. Всичко беше ясно. Но що се отнасяше до нас, то ние искахме да го видим и разберем и дори да му приличаме и затова трябваше да добавим, че Мистър Бог е съвсем празен. Не истински празен, разбира се, но празен, защото приемаше всичко и не връщаше нищо. Сложно, а? Можехме да се залъжем малко, ако го гледахме през цветно стъкло или четяхме етикетите "Бог е добър", "Бог е мъдър". Но така не научавахме нищо за истинската му същност.
  - И затова е съвсем истински Бог - продължи Анна. - Понякога възрастните дават на децата цветните си стъкълца и ги карат да гледат през тях.
  - Защо?
  - Защото тогава децата правят всичко така, както големите го искат.
  - Големите насилват малките?
  - Да. За да не станат различни от тях.
  - Искаш да кажеш, че възрастните казват "Ако не си изядеш зеленчуците, Господ ще ти се разсърди".
  - Точно така. При това на него му е все тая, дали обичам зеленчуци или не. Ако ме наказваше за това, щеше да бъде голям идиот. А той не е идиот.
Повечето хора бяха доволни, ако знаеха по нещичко за собствения си малък свят, който обитаваха. Анна откриваше безброй светове. Гледаше през цветни стъкла, оглеждаше се в старомодните стъклени топки, с които бяха заобиколени лехите в градината. Наричаше ги "топки за вещици" Човек виждаше в тях себе си, градината и къщата, невероятно разтеглени в широчина. Към това се прибяваше ледено син или блестящ червен оттенък. "Розата е роза е роза" беше нещо съвсем различно от "червеното е червено е червено".

от "Мистър Бог, това е Ана"

Грозното съществуваше, за да го превърнем в красиво, тъжните хора трябваше да бъдат направени щастливи и при всичко това Мистър Бог беше партньор, на който можеше да се разчита. Задачата му беше, да участва навсякъде.
Библията, например, беше абсолютно излишна. Посланието беше елементарно и всеки полуидиот можеше да cxване смисъла за най-много 30 минути. Религията съществуваше, за да действаме, а не, за да четем, какво бихме могли да направим. Библията беше нещо за първолачета. Анна отдавна беше надрастнала този стадий.
Веднъж нашият свещеник я запита:
- Вярваш ли в Бог, Анна?
- Да.
- А знаеш ли какво означава Бог?
- Да.
- Е, какво означава?
- Ами той е просто Мистър Бог.
- Ходиш ли на църква?
- Не.
- А защо не?
- Защото вече знам всичко.
- И какво е това "всичко"?
- Знам, че обичам Мистър Бог и хората, и котките, и кучетата, и паяците, и цветята, и дърветата... и изобщо всичко; аз с цялото си същество!
Керъл се ухили, Стан направи гримаса, а аз бързо си запалих цигара, при което се задавих с дима и ужасно се закашлях. О, благословено дете, което може да обхване всичко в едно изречение. И Бог каза, обичай ближния си - с цялото си същество!

покъртителна е Ана

и повече от това! :)